|
|
Похода Овчарци - София |
Похода Овчарци - София
За първия поход от Овчарци през Верила и Витоша до София и за неговия предводител поп Христо Младжов от Гюргево
Подобно но викингитеq норманите или варягите, които много преди Колумб посещавали Америка и нашите съседи от Овчарци точно 30 години преди учителя Димитров, председател на туристическото дружество в Сапарева баня, организират поход до София.
За босия поход на пролетариата от Костенец до София знаех, но за този поход на 150 души научих едва сега.
Боси, боси тези от Костенец, но се движили по шосе, а нашите завалии с тънките свински опинци (цървули) по тесните и каменисти пътеки през Верила и Витоша пристигат пред Народното събрание в София съвсем обосоели. Както ние казваме, отгоре носи, а отдолу боси.
Докато да ги организира дядо поп Христо Младжов да тръгнат, колкото се може повече, та ако може и цялото село, става обяд, та се налага да спят на открито някъде между Верила и Витоша, и да се любуват на звездното небе в разгара на жътвата.
Всеки ще попита, коя е причината за този масов туристически поход на овчарчени, в най-работното време. Причините не са в туристическите пориви на овчарчени, а в малкото им жизнено пространство не само в полето, но и в планината. Още преди Освобождението това село е притеснено от турските чифликчии в съседните села Ресилово и Сапарева баня. С нищо не се изменя положението им и след Освобождението. Населението на село Овчарци трябва да живее и се развива в тясната ивица поле, гора и планина между реките Горица и Фудиня, а Горица минава покрай дуварите на къщите на това село.
Когато козарят на село Ресилово докарва стадото на водопой на река Горица досамо къщите на Овчарци един от овчарченци не издържал и с пушката от двора ранява в ръката козаря. Властта така и не откри нападателя, за да го съди и вината поема колективно цялото село. Но повече нямало милост за овчарчени от съседите им. За да се отиде в околийския град Дупница, трябва да се мине през Ресилово. Сега овчарченци трябва да заобикалят откъм устието на река Фудиня и при Галилея да излизат на шосето Самоков-Дупница. Пътят им се удвоява и утроява.
Нещастието станало, но никой не се интересува защо е станало. Конфликтът между двете села зреел години наред, докато се стигне до раняването на козаря, а след това и мъките на овчарченци. Никой не се притичвал на помощ. У местните първенци възрожденските идеали и грижи за благото на народа отдавна изчезнали. Мъките на своите миряни взел присърце дядо поп Христо Младжов от село Гюргево, свещеник в село Овчарци.
В паметта на поп Христо е жив споменът за дядо му Янаки Млажов, който през 1852 г. заедно с Иванчо Яньов и Христо Марикин от с. Гюргево участва в делегацията на населението от Самоковска кааза до високата порта в Цариград срещу ангарийния труд, който не престава тук въпреки излизането на Танзимата за неговото отменяне (виж А. Меджидиев, История на Дупница, 1963, с.348).
Когато поп Христо, само той качен на кон, навлиза в София със 150-те си походници с изпокъсани цървули и торби през рамо, хората се спират и чудят на тази чета. Като пристига с хората си пред Народното събрание, дядо поп се отправя да каже за какво са пристигнали тези хора. Полицията вече е предупредена за пристигналите в столицата демонстранти. Когато дядо поп бил влязъл в Народното събрание тя се нахвърля с бичове върху нещастниците, за да ги разпръсне. Хората от Овчарци така и не разбират какво иска от тях полицията и вместо да се разпръснат, те по инстинкт се събират в по-големи групи да се отбраняват и маса бой изяждат. Затова за този поход овчарченци не искат да им се споменава. Да, но бай Цане Раков възкреси това събитие. По това време той е бил малко момче, но е разбрал хубаво какво са изпитали близките му.
Дядо поп успява да уговори в Народното събрание да бъде изпратена правителствена комисия, която да разгледа случая с границата между двете села на място и да я измести на запад. Поуспокоени хората макар и бити поемат по обратния път към Овчарци. Някои от тях за първи път видели столицата ни. Дали им е харесала! Не ни се вярва.
Събитието става през месец август 1928 г. Комисията от Народното събрание пристига в с. Ресилово и нарежда да се съобщи на овчарченските управници да изпратят своите представители, за да се уточнят за новата граница между двете села, която трябвало да се измести на запад от река Горица. Овчарченските първенци обаче вършеят и отказват да си оставят харманите. Но най-лошото е, че не уведомяват населението, че комисията е пристигнала в Ресилово.
Ресиловци постъпват хитро като представят един свой гражданин, овчарченски зет, за представител на село Овчарци. Той казва пред комисията, че границата между двете села е река Горица. И така напразно отива труда на дядо поп Христо и мъките на 150-те жители на това село до Народното събрание.
Такива са нашите управници разказват жителите на Овчарци. За себе си те гледат сто години напред, като осигуряват близките си с парцели за сметка на останалите и на общинските места. Освен един егоизъм няма нищо друго в техните дела.
Автор на статията Васил Коритаров
|
|